Едно време треньорите не вярваха в похвали. Можеше да се напъвам отвъд възможностите си, правейки всичко както ми е казано, а единственото признание което получавах беше сумтене, толкова фино, че ако мигнеш би го изпуснал.
Научих се да не очаквам похвали. Всъщност повечето пъти, ако не кажат нищо, значи съм се справил достатъчно добре. В противен случай ми се караха и ме упрекваха, че не давам всичко от себе си.

Работата на треньора не е да се грижи за крехкото ми его или за нужда ми от одобрение. Неговата работа е да открие и подчертае слабостите ми, и да ме предизвиква да преодолея границите на това, което смятам за възможно. Процеса трябва да бъде неприятен.
Израстването е неудобно.

Нямаше значение дали имам лош или хубав ден, дългът ми като боец бе да съм в залата всеки ден. Ако тренираш само в „хубавите“ дни се подготвяш за провал, когато срещнеш „лош“ ден в ринга. Не мога да си избирам хубавите дни, но винаги мога да тренирам за лошите. Това, че треньорите никога не ме поощряваха, бе част от процеса.

Избирайки да отидеш в залата, дори когато не искаш, показва сила на характера. Показва зрялост. Такива хора, са тези които не се дават лесно в ринга.

Избрах да съм боец, мой дълг е да уважа задължението си към тренировките. Ако това не е твоята реалност и истина, то трябва да се запиташ: Защо правя това всъщност?

Намерете истината за себе си. Ако го правите за нечие одобрение и потупване по рамото, никога няма да сте удовлетворени. Винаги ще усещате празнота в себе си.